ГЛАШАТАИТЕ НА СМЪРТТА

много поздрави от брат ми
казва братът на Неманя и стреля с пушката само веднъж
топлото тялото на баща ми тупва в шумата, големите му очи, втренчени в него, големите очи на баща ми, втренчени в очите на брата на Неманя, силните му ръце хващат баща ми и го обръщат натам, накъдето залязва слънцето, той е възбуден, като гледа пръстите си в кръв, избърсва ги в ризата на Мураш, глашатаите на смъртта разнасят вестта за убития, застреляха Мураш, Мураш е убит, повалиха Мураш до дивите нарове, при наровете, Мураш, Мураш, Мураш, вика майка ми и потъва в полите си насред улицата, живот мой, Мураш, вятърът носи виковете на глашатаите, виковете настигат майка ми по черния път към дома и я блъска към земята, майка ми потъва в полите си насред улицата, четирима здрави мъже вървят по черния път към дома, на четири букови клона носят тялото на баща ми, пътят е неравен, носачите се спъват приведени, тялото на баща ми се повдига и пада като кашлица, слагат го в краката ми и то вече не помръдва, сега трябва да попитам, всичко както е по Кануна, трябва да попитам носачите това което трябва да попитам, отварям устата си, от нея излиза само горещия въздух, горещия въздух в студа пред лицата на носачите, горещия въздух не живее вече пред лицето на баща ми, хайде, Матя, мърморят на яките си носачите, не ме поглеждат в очите, не искат да виждат смъртта на бащата в очите на дъщеря му, по-скоро биха гледали смъртта в очите на бащата, но в очите на дъщеря му никога, те искат да легнат спокойни в креватите си, а аз трябва да остана права, да не губя власт над тялото си, изкашляне, и казвам, какво ми носите

рана или смърт

***

ДАНА

Бекиа, иди за шкурката, в сандъка над умивалника, при бръснача, този гълъбарник сам няма да се построи, бръснеше се всеки ден на този умивалник, после попиваше лицето си с кърпата, търкаше бавно бръснача в нея, внимателно от двете страни, сякаш го точи, после го мушкаше в една цепка в дървената рамка на прозореца, в Албания няма много слънце, повече мъгли има, сама виждате, тогава като никога имаше слънце, влязох в стаята на баща ми, шкурката беше там където ми каза, взех я и погледнах малкото кръгло огледалце над умивалника, слънцето грееше за първи път в годината, видях бръснача на баща ми, забит в  прозореца, от него се източи една тънка сянка, която падна на лицето ми като мустак, тъмен и лепкав, извит надолу мустак, видях се в огледалото, усетих хладината на бръснача над горната си устна, ръката ми сама се повдигна и детските ми розови пръсти го пипнаха, трудно ми е да кажа какво усетих, беше някаква сила, радост ли, какво, исках татко да ме види

все едно за първи път си обличаш дреха, която ти става, и не ти е нито голяма, нито малка, просто ти става, не мърдах, сините пердета зад гърба ми се издуваха, в огледалото едно бледо мустакато момче се беше втренчило в мен, приличаше на героя Скендербег, веднъж мама ми показа снимка отпреди да се родя, на нея тя и баща ми пред паметника на великия албанския герой Скендербег в Тирана, единственият път, в който са излизали от селото, след като съм се родила, тогава ходили на сватба на някакъв братовчед на баща ми и

някой чука на прозореца и тялото ми трепва, помислих, че е баща ми, на прозореца обаче стоеше правнучката на баба Цане от горната улица, момичето живееше в България и идваше на село за лятната ваканция, на гости на баба си, беше колкото мен на години, но много по-висока и хубава, никой не играеше с нея, защото все мълчеше, Дана с прозрачната си кожа стои на прозореца и ми се усмихва, зъбите ѝ бели, още ги помня, прясно мляко и срам, широк като плещи, ме обгърна и ме премести крачка встрани от умивалника, мустакът се лепна на синьото перде зад мен, още го усещах, но вече зад гърба ми, като някакво присъствие, като някой роднина, от който ме е срам и искам да го скрия от нея, а тя  втренчена в мен с белите си зъби, не знаех какво да направя, да я попитам какво ме зяпаш, глупачке, или да ѝ се усмихна, преглътнах с пресъхнало гърло, Дана, бързо се прибирай, Бекиа, къде си, идвай, че слънцето ще се скрие скоро, погледнах към вратата, после върнах погледа си на прозореца, но Дана вече я нямаше, само силуетът ѝ стоеше още там, в ретината на очите ми, като икона в рамката на прозореца, стиснах шкурката и излязох от стаята, продължих да виждам силуета ѝ накъдето и да погледнех, стисках очи, после ги отварях широко, за да я видя пак, но Дана се смаляваше всеки следващ път, в който погледна, докато не се превърна в малка точка, която последно видях на челото на баща ми

Забелязах я отдалече – стори ми се, че между блоковете не премина жена, а прелетя тъмната сянка на газела.

Не тъмната сянка на газела, а сянката на тъмна газела – поправих се веднага сам, защото газелата беше черна, а професията ме бе научила да боравя с думите внимателно  и  точно. Сигурно почти веднага щях да я забравя, какви ли не жени минават пред очите на един мъж всекидневно, ако след малко не бях я срещнал отново до супера, този път съвсем отблизо. Миг преди да се разминем, тя ми се усмихна щастливо, а аз кимнах почти машинално, свикнал съм да ме поздравяват непознати. Докато играех само в театъра, единствено най-близките ми съседи от входа знаеха какво работя (ако това въобще е работа, според голяма част от тях), но откакто освен едно детско предаване започнаха да ми дават и роли в телевизионните сериали, бях свикнал да ме разпознават навсякъде и да ми се усмихват, сякаш бяхме приятели  още от предхристиянско време. Някои си позволяваха дори досадна интимност, има една такава категория хора, които смятат, че щом те гледат вечер, докато си пият гроздовата, вече са станали част и от твоята ракиена компания.

Усмивката на мулатката обаче  ми се стори по-различна, тя сякаш бе наистина щастлива, че ме вижда. Отде ще ме знае като актьор, напоследък телевизиите почти не показват български филми или пиеси, сигурно са им демоде, понеже убийствата, изнасилванията, мъченията, побоищата, обирите, предателствата, преследванията с мощни коли, взривовете  и пиротехническата фантазия в тях им идват малко  недостатъчни, затова започна да набляга на сериали, в които и да ме поканят, съвсем неучтиво ще ги лиша от присъствието си, аз съм все пак актьор. Да ме е гледала в театъра – едва ли, кой ти ходи днес на театър, а и да ходи, мен почти няма в какво да ме види, още повече, че тая девойка е сигурно студентка и е отскоро в България, още си има проблеми с езика, а за такива като нея театърът не е първото нещо, което ще се юрнат да посещават.

Може пък да ме е харесала като мъж? Стига бе!

Дощя ми се да се обърна и да я изгледам как се отдалечава  като сянка на тъмна газела, или като тъмна сянка на газела, сега вече ми бе все едно как, но не посмях, защото знаех, че навсякъде, а в махалата ми най-вече, към мен винаги бяха отправени нечии погледи, ще си рекат – я го виж нашия, за артистите няма бели-черни, не подбират и не прощават, пък после защо имало спин.

Погледнах обаче в движение отражението си в големите стъклени витрини на супера и както обикновено, останах почти доволен - изправена стойка, бодра походка, само малко коремчето така, иска пак упражненийца... Толкова жени ме бяха харесвали и все още не преставаха да го правят, защо пък и газелата да не си падне по мен? Откъде накъде черните ще забърсват нашите момичета, а техните гърли да не могат да се свалят с нас? Още повече, че газелата не беше  от съвсем черните, ако не майка й, поне  една от бабите или прабабите й вече го бе направила с някой бял, към когото при това е имала очевидно и съвсем сериозни намерения.

Какви глупости си дрънкам, вместо да си преговарям  репликите от нещото като роля, която ми даде оня запъртък в театъра, но пък докато пазарувам в магазина, така или иначе не можех да си преговарям, защото все някой щеше да ми се усмихне – кой почтително, кой свойски, всичките еднакво непознати или полупознати, но и еднакво прави да искат и аз да им се усмихвам. Откак попрестанаха  хонорарите, почти спрях  и аз да оставям с щедър и дискретен жест рестото на касиерките, те съответно ме намразиха и май бяха единствените в супера, които вече се правеха, че почти не помнят кой бях аз, или пък чисто и просто си мислеха за нещо друго, например за това коя от тях ще успее да купи супера, ако го пуснат на следващия търг. Тая, която се случи на смяна, беше най-младата и най-хубавата, винаги ми се усмихваше така премрежено, че по едно време, преди година-две, май се бях навил да й предложа да ми мине на гости след работа, но сега очевидно и тя си имаше други проблеми. Все пак в името на добрите стари надежди тя се опита да ми покаже, че все още си спомня кой съм, но го направи така, щото да разбера ясно, че сега вече и да я поканя, тя няма да дойде, защото ако у нас, както е добре известно,  вече богатият обслужва бедния, това в никакъв случай не означава, че трябва да се чувства задължен да го върши и в леглото му. Беше то,  едно време, когато пак богатият обслужваше бедния, но поне беше престижно да се похвали с неговото приятелство, да не говорим, че известните артисти, художници, писатели или други от тоя род имаха и много връзки и можеха и да ти уредят да си купиш нещо от първа необходимост, без да чакаш няколкогодишен ред или няколкодесеткиметрова опашка – телевизор, гуми за москвича, тоалетна хартия, дамски превръзки, памперси или нещо друго свръхдефицитно от тоя род...  Имаха и пари все пак, а сега тоя, дето ми стърчи отпред и се смята за нещо си кой знае какво, понеже бил известен, ще ми предложи в нещастния си панел не “Смирнов” или петнайсетгодишно шотландско, а в най-добрия случай някой български боклук; ако случайно извади уиски, ще е някое благоевградско менте, бадемите му няма да са марокански и ще ми пуши някакви скапани цигари, ако даже не е минал и съвсем на резерва, артистите май са най-изпаднали, даже и по вестниците ги писаха, по-дяволите се опитват да отварят кафенета и магазинчета, в бизнеса се бутат, а довчера ни гледаха отгоре, нали, нас – бакалите, но сега повечето били без работа, някои се хващали да гледат деца и да чистят или да разкарват стока по магазините. Тоя, като го гледам, става да ми мъкне щайгите. Да го питам ли що не се явява вече по телевизията? А бе я всяка жаба да си знае гьола. Следващият, моля.

Излязох си развеселен – добре, че не я бях поканил нито веднъж, как после, ако се наложи, ще й мъкна щайгите? Не може да стъпи и на малкото пръстче на газелата, та ако ще да си сложи още едно кило злато в областта на ръцете, главата и циците.

Газелата, газелата – това е мадама!... 

Как не я бях забелязал досега? С тая глава на Нефертити и тяло-камшик! Сянката й сигурно неведнъж е прелитала край мен, но в това време аз съм мислил я за  разправиите със запъртъка, който вчера се пръкна от театралната академия, а днес ме учи как се прави роля, я за записа в радиото, я за утрешния разговор с моя директор, който все още – но докога ли? – ме вика, за да обсъдим някое ново заглавие за следващия репертоар, преди да го предложи на съвета, или пък за да съчиним ново писмо, с което да тичаме по разни инстанции, за да спасяваме сградата на театъра от реституция или приватизация. Нищо чудно в такъв момент и да съм си блъскал главата с хамлетовския въпрос кое от трите да платя тоя месец – тока, водата или телефона...

Или пък беше от скоро, от седмица-две, най-вероятно е така, защото за тия работи аз имам набито око, такава жена, макар и черна, не би минала край мен сякаш не е минала... Какво като е черна? Сачмо, Ела Фицджералд, Наткин Кол, Рей Чарлз, Дюг Елингтън, Еди Мърфи и колко още велики черни да не са бели? Но май половината свят е в краката им. Като си помисли човек само колко наши си мръсници са му минали през ръцете, някои даже и не дотам чистоплътни, къде ще ги сравняваш с това фантастично мургаво пламъче... 

С тая трептяща опъната тетива... 

С тая изящна струйка шоколадена лава...

Господи, каква жена!

Обикновено излизах чак към девет за репетиции, но сега започнах да ставам по-рано, защото се оказа, че към осем тя вече тръгваше нанякъде, сигурно отиваше на лекции. В театъра не вярваха на очите си, когато започнах да идвам не половин час след, а почти час преди репетицията, запъртъкът отначало се зарадва, но после като че започна да се обърква. Когато закъсняваш, а аз правя това, откакто се помня, всички люто се обиждат и  сърдят, но иначе са си спокойни, защото талантливостта е нещо, което винаги е подлежало на съмнение, особено до неотдавна, когато се знаеше как се  ставаше талантлив, заслужил и народен артист, но твоята несериозност е вече един сравнително добър повод да те заобичат поне малко и най-некадърните, които за разлика от теб  са най-сериозни, защото всичко това им дава възможност и в собствените, и в чуждите очи да сложат по някое и друго грамче в повече на своята срещу твоята везничка, или даже и да не сложат в своята, а само да отнемат от твоята - вижте го колко е несериозен! –  и то е нещо. Сега рискувах да ме намразят всички.

Заемах позиция до прозореца още в седем и половина и щом зърнех в далечината между блоковете и дърветата мургавата й сянка, веднага изтичвах долу, срещах я случайно и й се усмихвах от все по-далече, с надежда газелата да спре някой път сама при мен. Тя ми се усмихваше все така щастливо, особено в момента на разминаването, и зад изящните й изляти устни зъбките й блясваха за миг като малка бисерна огърлица, но аз имах чувството, че тя ме понасяше  в големите си и топли, бели като лилии, очи още щом ме видеше, а когато се изравнявахме, просто ме връщаше обратно – самия мен на самия мен, замаян и омаломощен, щастлив и изцеден, или както сега се казва – изконсумиран. Сигурно затова нямах сили нито да я заговоря, нито да се направя, че вървя в нейната посока, белким се получи нещо. Не смеех и да се  обърна, пак заради тия наоколо, които вече започвах да мразя, все повече ми пречеха. Изтичвах бързо към паркинга и след секунди докарвах старата шкодичка близо до спирката. Вече бях решил – спипам ли я сама под стъкления навес, ще спра и ще я поканя, никоя жена не би отказала на съсед да я закара до центъра, пък бил той и  на възрастта на баща й.

На тая спирка все имаше хора, тя все се качваше с тях в автобуса, а аз вече втора седмица отивах на репетицията почти час по-рано.

Понякога се опитвах да изтрезнея и си казвах, че не съм превъртял по една печка, а просто като на мъж с голям опит ми се е приискало да видя как пък аджеба става това същото с примерно една мулатка. Красотата е нещо, което може да накара и най-принципния мъж да престъпи принципите си, а по отношение на жените, и особено на хубавите, аз никога не съм и имал амбиции да притежавам някакви кой знае какви житейски начала. Освен това интелигентният човек не е расист.

Една сутрин в началото на третата седмица тя нарочно остави всички от огромната опашка да се качат, направи се, че в последния момент е решила да изчака следвашия автобус, и когато претовареното и вече почти пълзящо  по корем чудовище се измъкна от спирката и от черния си облак с мудната чупка на  преял крокодил, застана на бордюра, въпреки дъжда, който валеше все по-силно, за да дойда аз с шкодичката и да я взема, стига съм дебнал вече две седмици зад павилиона за вестници. Сигурно бе забелязала, че и не гася двигателя (въпреки че бензинът вече беше не само с оскъдни купони, но и много скъп), за да успея да прелетя до нея в секундата, когато тя случайно остане сама на спирката.

Тая рожба е толкова фина, че ако беше още малко по-тънка, можеше по време на дъжд спокойно да си става невидима. Сурвайки се към нея светкавично като гладен алигатор, се сетих още и че не бях помислил как ще я поканя в колата, но както е ставало и друг път, помогнаха ми инстинктът и професията.

- Хей, към центъра ли си? – викнах през отворената в движение дясна врата така свойски, както щеше да го направи който и да е неин връстник, независимо дали й е познат или не, за младите днес формата “вие” не съществува, непознати хора – също, а достойни за уважение – съвсем никак. Вече почти възрастен човек, аз и сега се обръщам към връстниците и приятелите на баща ми с неизбежното “чичо” или поне “бай”, а синът ми, когато беше в осми клас, каза на един отвъдокеански посланик след някаква моя премиера в театъра нещо от рода на “Хей, Сол, ти да не си по баща поляк?” Добре че посланикът беше  с модерни разбирания и наистина малко поляк, сигурно имаше и той син в осми клас.

Хич да не знаеше български, думата “център” нямаше начин да не разбере. 

Тя обаче се мушна в колата още преди да бях завършил инстинктивно налучканото и професионално изработено изречение, а с нея нахлу и замайващото ухание на великия “Шанел”.

- Ами, бате Тралала, от последната спирка всички останали са все закъмто центъра, следователнопонежеизащото съм натам! – изстреля тя на чист български език, а аз, вече поел по булеварда, насмалко да се трясна в предната кола, защото с това име бях водил преди десетина години едно много популярно детско телевизионно предаване, което някакъв глупав (а какъв да бъде друг?) художествен съвет бе кръстил точно така – “Тъйкатопонежеизащото”. 

Пресметнах, че газелата ще да е била тогава на около десет години.

- А бе ти да не си българче? – казах, винаги има въпроси, заради които още в момента, в който ги задаваш, се самонамразваш.

- Аз съм българска печка, така ми  казваха всички в оня дом, в който ме бяха захвърлили, а иначе си се казвам Емилия, пак там са ми дали името. В оня филм – “Не се сърди, Човече”, в който участвахме с тебе, трябваше обаче да се казвам Гергана и да рецитирам “Аз съм българче”, ако си спомняш.

Разбира се, че си спомних, само че я по-бавно и по-вдясно, че в тоя дъжд и в тая сутрешна навалица от коли изведнъж ми стана горещо и задушно. Бях играл в един филм за изоставените деца, в който директорката ощастливяваше  своите подведомствени сирачета с тържествен Празник на майката по случай осми март и където един от най-идиотските моменти беше появата на негърчето Гергана, което рецитираше, че българин да се нарича първа радост е за него. Бях забравил, че намерихме момиченцето в едно от сиропиталищата, даже бях започнал да забравям и че въобще бях участвал в този филм, който беше продължение на един друг нашумял преди години филм “Бъди благословена”, в който за първи път се заговори публично за самотните майки. Цензурата беше спряла нашия филм след първите прожекции, генералният директор на Кинематографията беше заявил, че няма да позволи да се показва, че в България има нещо като концлагери за деца, които социалистическата ни действителност води до самоубийство, защото за капак на всичко главният герой – едно от съкафезничетата на Гергана, което бе решило да открие майка си, накрая се хвърляше от една много висока скала. Явно автоцензурата бе изневерила на сценариста, както се казваше тогава, очернянето на действителността  също трябваше да има някакви граници, прескочиш ли ги, системата реагираше светкавично, като гърмяща змия... После стана по-лесно, появиха се и документални филми върху въпроса, та първият, нашият, се позабрави. А и кой да го помни, като почти никой не го беше видял?

Виж ти. Значи газелата...

Изведнъж през уханието на парфюма усетих другата миризма – негърската. Остра и някак влажна, стори ми се и гореща, бях я усещал и друг път при случайно доближаване до негри или араби и винаги ми беше неприятна, тя беше и една от причините да не може да си представя как бяла жена може да легне с черен. Когато през тия дни си бях мислил за газелата, един-два пъти ми бе минало през ум и за миризмата, но бях решил, че първо – ще бъда достатъчно пиян, и второ – ако се наложи, ще я доизкъпя с парфюм или поне с шампанско. 

Миризмата ставаше все по-осезаема.

- Сигурно не ти е било леко – опитах да пробутам нещо като усмивка, докато с левия лакът полагах усилия незабелязано да завъртя малко дръжката за сваляне на стъклото, тогава нямаше копчета за тая цел, а нещо като малки манивелки.

- Миризмата.

- Моля? – Почти подскочих, като неопитен крадец, хванат на местопрестъплението.

- Не можеха да свикнат с миризмата ми. Даже и едно-две приятелчета, дето си имах в сиропиталището. До края на единайсти клас седях на последния чин, през два чина от мен не сядаше никога никой, а най-страшното наказание за недисциплинираните беше да ги сложат да седят един учебен час до мен. Понякога докарваха арестанти и от други класове, моят чин беше нещо като карцерът на  заведението. И учителите избягваха да се доближават до него, по тая причина и рядко ме изпитваха, но аз винаги си знаех, та когато някой не можеше да се сети нещо, даскалицата  съобщаваше от разстояние моето име и класът научаваше истината по въпроса. Мисля, че понякога за това ме мразеха повече, отколкото заради миризмата. Дрънках и на една разбрицана китара, която кой знае как бе попаднала в дома, много обичаха да ме слушат, но пак от разстояние.

- Но... Това е глупаво – опитах отново нещо като усмивка, вече ми се струваше, че ако това проклето прозорче не се отвори веднага, ще ми стане лошо. – Ти не си виновна... Това си е естествена телесна... Въпрос на специфично...

Левият ми лакът буташе трескаво дръжката.

Тя плъзна ръка по тапицерията на вратата откъм себе си.

- Тук няма ли дръжка?

- Счупена е.

- Отвори твоето тогава.

- Ама аз...

- Свикнала съм, не се притеснявай.

- Аз понеже мисля да запалим.

- Не пуша, а тука слизам.

- Къде тука?

- Където намериш. Внимавай, изпръска хората.

- Не си ли на лекции? Мислех, че...

- След обяд. Сутрин гледам една възрастна жена на легло. Срещу храна и малко заплащане.

- От кога живееш в нашия квартал?

- Не живея, а пребивавам временно.

- Къде?

- При една печка от Нигерия. На него не му мириша. 

Спомних си, че и баща й е бил от Нигерия, в оня дом им били казали, че следвал медицина заедно с майка й, и тя чужденка, но бяла, после и двамата се запилели поединично нанякъде. Сега и този е нигериец, ще рече или някоя лелка в дома се е поразбъбрила повече пред детето, или просто гласът на дивото и на родното зове, случайности няма. 

- Слушай, много се радвам, че... Защо някой път не...

- Няма смисъл, свършва лошо, а не искам да намразвам всички, най-малко тебе, бате Тралала, тъйкатопонежеизащото тъкмо си бях избрала в оня скапан дом прозорчето на най-високия етаж, откъдето да избягам завинаги, като Ангел от нашия филм, когато докараха първия телевизор, беше стар и раздрънкан, та едвам се разбираше какво се гледа, но важното е, че така се запознах с теб, а ти беше толкова хубав и добър, че аз се отказах да бягам завинаги. Нали все казваше, че от там ни виждаш и ни обичаш всички – и добрите, и лошите, мислех, че ще плачеш много, ако... Нямах си друг, който да плаче за мен. После не пропусках телевизионните филми с теб, а когато пораснах, бягах от дома и идвах на всичките ти премиери в театъра.

- Слушай...

- Бързам, че бабата е освирепяла от глад. А, нещо, което може да ти послужи професионално, нали пресъздаваш образи. Вие, белите, също ни миришете. Също така ужасно. Колкото и да се  къпете и парфюмирате, да не говорим, ако пък някой път и забравите да се поизкъпете, не дай си боже да е цяла седмица. Но тъйкатопонежеизащото светът се управлява от вашата бяла гледна точка, никой даже и не подозира това, а някой може и да се обиди, да ни вземе за расисти. Затова и обикновено не го казваме. Но тъйкатопонежеизащото ти си бате Тралала и на тебе трябва винаги да се казва само истината... Хайде, чао.

Целуна ме бързо по бузата, после изтри с белезникавата си длан мястото, какви пръсти, боже мой, усмихна ми се като отлитащ сън и се изплъзна през полуотворената врата. Добре, че дъждът беше престанал и тя не се губеше между струйките, за да я погледам отново, защото изведнъж ми се стори, че не я е имало, че всичко това допреди миг е било наистина само един сън. Ето, вече я нямаше, но това не беше сън, не, в колата беше останала нейната негърска миризма, която в края на краищата не беше чак толкова нетърпима, даже...

В колата нямаше и помен от негърска миризма.

Не може да бъде, такава миризма не изчезва за секунди, защо например не е изчезнал парфюмът, който се усещаше сигурно не само в колата, но и около нея. Душех из въздуха като ловджийско куче, наведох се към облегалката на дясната седалка.

Нямаше негърска миризма. Само тоя отвратителен “Шанел”.

Дали не съм си внушил? Може би момичето въобще не е имало негърска миризма, нали си е наполовина бяло, защо пък да не е получило например миризмата не от баща си, а от майка си, тогава си е напълно в реда на нещата, че аз, като бял човек, няма да усетя нищо. Но одеве?... Не, изключено е да ми се е сторило, негърската миризма беше просто влудяваща, нали беше започнало да ми прилошава! Още не съм станал съвсем тралала.

О, да бе – сигурно съм се адаптирал към миризмата.

Ама, разбира се, толкова е  просто. 

Я излез от колата и се разтъпчи малко, а така, запали си като бял човек една цигара, до репетицията и без това има още почти час, така, я виж какви девойки се разхождат и тук, а бе разхождат се, ама не са като газелата, я гледай тая, и тя е на двайсет, обаче е отпрала един задник, обида на природата, ето я и тая – къде с тия кютуци си опънала тоя минижуп бе, маце, тия мадами наистина са тотално ненормални, всички ги тресе ексхибиционизмът, на някои вече се вижда не само голото пъпче, но и първият ред от тъмно-златния мъх на онова, което следва надолу, а малко да се наведат, освен прашките изскача и половината от татуираното им дупе, една да вземе да тръгне например само по прозрачна блузка и без бикини или прашки, до края на седмицата ако половината от мадамите в тоя откачен град не тръгнат по съвсем голи задници, главата си режа...

А газелата как беше облечена? С дънки или с пола? С какво беше облечена газелата, бе? И беше ли облечена въобще? Ай стига. Убий ме, не мога да кажа. Важното е, че ухаеше страхотно. Сега ще вляза в колата и няма начин да не усетя поне нещо, адаптацията е преминала,  а аз имам адски чувствителен нос, в казармата много си страдах от това, не можех да спя от вонята на партенки и пот в помещенията. Колко пъти изкарвах по две дежурства, защото само като отворех вратата на спалния кубрик, вонята от вътре ме блъсваше в лицето като стена и се връщах в корабната радиорубка за още шест часа. Там не можеше да се спи, но поне можеше да се диша. С тоя нос сигурно могат да ме използуват на граничните пунктове като куче за откриване на наркотици.

Отворих вратата, пъхнах глава и задуших. Както някога в казармата, миризмата ме блъсна като твърда стена. Отдръпнах се, вдишах и издишах няколко пъти навън и пак подуших колата, тоя път по-внимателно. Миризмата беше ужасна. Само че не беше негърска, от нея нямаше и помен.

Колата миришеше нетърпимо на бял. Мъж. Известен артист и голям женкар, не бих пропуснал да добавя самият аз, ако се отнасяше за някой друг.

Даже и замайващият “Шанел”, който все още беше  доста силен, не можеше да направи кой знае колко.

Тия, белите, са направо непоносими. Колкото и да се къпят и парфюмират. Но нали интелигентният човек не е расист.

Ще заключа колата тук и ще ида до театъра пеша, имам време. Впрочем не, няма да я заключвам, нека да я откраднат, тая скапана таратайка, в нея и без това вече не може да се стои.  Жалко само че тая отвратителна миризма на бял ще я пази по-добре и от зло куче.

Кирил Топалов

Няколко поколения български писатели могат да разкажат спомени за уникалното духовно обиталище – дома на Радой Ралин, където той приемаше всеки ден десетки творци от различни изкуства, на различна възраст, от цялата страна: без „предварително записване“, на чаша чай, в кабинета си, сред стотиците томове от класиците на родната и европейска литература. Нямаше начин човек да се обади по телефона на Радой, защото той нарочно не си прокарваше такъв. На всички любопитни по тази тема отговаряше: „Не ми се иска диалогът да става трилог...“. Всеизвестно е неговото стихотворение „Личен контакт“, където се казва:
..............................................
...под всеки балкон – микрофон,
на всеки клон – микрофон,
във всеки вагон – микрофон,
във всеки файтон – микрофон,
на всеки кон – микрофон,
във всеки салон – микрофон,
във всеки телефон – микрофон,
във всеки биберон – микрофон...
И халифската държава процъфтява
във възход непрекъснат,
защото личният контакт
с народа е непрекъснат.
Да, факт,
Под небосклона
осем милиона
микрофона...

И така, под ироничния поглед на налъма, поставен във ваза (който няма как да цъфне), в Салона на Радой Ралин се говореше абсолютно свободно на всякакви теми – политически, икономически, културни и особено литературни. Четяха се стихове и епиграми, разказваха се вицове, говореше се открито срещу БКП, разплиташе се съдбата на Солженицин или други емигрирали на Запад писатели от социалистическия лагер...
Както отбелязва днес видната ни писателка Екатерина Томова, „домът на Радой беше обществена приемна, където всеки – дори абсолютно непознат, можеше да влезе и да сподели мисли с гения на родната сатира“.
Точно при първите ми посещения в апартамента на първия етаж на ъгъла с ул. „Латинка“ и бул. „Цариградско шосе“ (тогава бул. „Ленин“) аз имах шанса да се срещна очи в очи с Екатерина Томова. Беше октомври 1981 г., само 2 седмици, след като поетът Георги Константинов беше така любезен да ме представи на Радой Ралин. Това се случи в края на септември 1981 г. на семинар на сп. „Родна реч“. Радой се зарадва, че се появява „нова сатиричка“ в мое лице. Тук трябва да вметна, че в този период в сп. „Родна реч“ бяха излизали само 3-4 мои стихотворения, но във в. „Средношколко знаме“ имах публикувани повече фейлетони и интервюта, дори бях получила награда на сатиричния фестивал „Пауталия“ (Кюстендил). Бях съвсем в началото на писателското и журналистическото поприще, нямах никакво самочувствие на „писател“, затова поканата от Радой да посетя неговия Салон ме изненада.
То е повече от стрес – на 18-годишна възраст „нахлух“ в света на утвърдените писатели, които познавах само от кориците на книгите. Точно в тази драматична есен на 1981 г. най-много се говореше за сборника с документални разкази на Екатерина Томова „Забравени от небето“, но и скандалът с опита на Николай Хайтов да открадне този ръкопис през 1979 г. още не беше заглъхнал. Седях в кабинета на Радой и слушах с потрес подробностите, към които Екатерина Томова и Радой Ралин за пореден път се връщаха (може би заради мен!). Това беше първият ми урок по достоверност, по принципност и доказване на истината. До този момент не бях и подозирала, че в литературните среди има войни между автори, задкулисни игри, дори престъпления. Ореолът, който комунистическата система беше изградила около определени верни на партията автори, беше непробиваем за обикновени хора. Но не и за Радой Ралин. Той не се страхуваше да етикира на всеослушание „Крадеца Хайтов“... 
Това се случваше в една епоха-клетка за наивници, която днешните млади изобщо не могат да си представят. Сега всеки може да пише каквото си иска в социалните мрежи и в стотиците информационни онлайн платформи, да обижда с нецензурни думи публични фигури, дори държавници... Ако попитате сега тези вечни недоволници, те пак ще ви кажат, че в България „няма свобода на словото“. Затова понякога ми се иска за една седмица Машината за времето да ни върне в социализма, за да видят днешните  хейтъри как вестниците и всички медии по цял ден повтаряха едно и също – главно „успехите на партията на всички фронтове, начело с другаря Тодор Живков“. Нямаше информация за убийства, обири, катастрофи, нито дори ред за някакво неблагополучие – било то природно явление, икономически провал, финансови загуби на държавата или социално недоволство. Да не забравяме, че цензорите във всяка медия даваха предварително инструкции „какво може и какво не може да се пуска“; дори кога и как да се появяват снимки на Тодор Живков и неговото обкръжение...
Затова широката аудитория в края на 70-те не знаеше нищо за случая „Забравени от небето“, а в писателското кафене от ухо на ухо се беше разнесла истината за опита на Хайтов да си присвои готовия ръкопис на младата тогава журналистка Екатерина Томова, която като репортер на сп. „Родопи“ записва автентични разкази на столетници и прави анкета за живота им в Родопите. Готовият ръкопис с тези документални разкази е предаден от нея в издателството на Отечествения фронт. Оттам обаче го взима Хайтов и не го връща. Сменя заглавието на чуждия ръкопис и го предлага за отпечатване в издателство „Хр. Г. Данов“ като свое произведение. Но Екатерина Томова научава за тази кражба и написва изложение до всички държавни институции, обвинявайки Хайтов в неправомерни действия. На помощ ѝ идват Радой Ралин и Светлозар Игов. Те организират многомесечна акция в защита на Томова – инициират подписка, в която се подписват около 150 писатели и други дейци на културата... Въпреки че Държавна сигурност вика многократно младата писателка и я обработва с идеята тя да се откаже от авторството, защото Хайтов е „свещена крава” на ЦК, Екатерина Томова издържа на многочасови разпити и настоятелно търси лична среща с Тодор Живков. Двамата с Радой завеждат дело срещу Хайтов в Съдебната палата, организират митинг от близо 100 души в деня на делото. ЦК нарежда делото да се прекрати... С най-различни други инструменти Хайтов се опитва да сплаши писателката, изпраща ѝ биячи, заплашва роднините ѝ, както и други писатели, които са се обявили в нейна защита. След 4 безуспешни опита за среща с Първия, все пак този феноменален случай на война между Крадеца Хайтов и неговата жертва е разрешен лично от Тодор Живков, който заявява на младата Катя, че е проучил подробно нейния случай и застава на нейна страна. Книгата излиза през април 1981 г. и получава Годишната награда на СБП, следват няколко преиздания, широк отзвук в обществото, ласкави оценки на критиката. Няколко години по-късно Любомир Левчев награждава Екатерина Томова с орден „Никола Вапцаров“ за участието ѝ в Международните писателски срещи. 
Цялата тази сага изглежда невероятна! Как една крехка млада жена съумява в края на 70-те да се изправи срещу „Властелина на Родопите“... 
Борбата срещу такива цербери в изкуството и литературата беше мисия на Радой Ралин. Той беше центрофугата на недоволството на интелигенцията срещу всякакви несправедливости. В неговото артистично обкръжение присъстваха забележителни фигури от света на литературата, театъра, киното, музиката. Тук имах невероятния шанс да се запозная с Кирил Топалов (университетски преподавател, сценарист, белетрист), с поета Борис Христов – превърнал се още в началото на 80-те в икона на метафоричната поезия, с художника Калин Николов и поетесата Мирела Иванова, с литературните изследователи Божидар Кунчев и Вихрен Чернокожев, с изкуствоведа проф. Димитър Аврамов, с белетриста Кольо Николов и поета Георги Белев, с проф. Николай Генчев, с видния преводач Норберт Рандоф, на когото по-късно гостувах в Берлин... Няма да забравя как един ден заедно с Радой посетихме Александър Геров – мълчалив и сам, отслабнал и бледен, компания му правеше вечната догаряща цигара в полумрака на студения му дом с незаключена врата... Както няма да забравя и грандиозния концерт на Милчо Левиев в България през 1982 г. в зала 1 на НДК, когато Радой беше изкупил билетите на цели два реда от залата, за да настани на тях своите приятели. Днешните почитатели на джаза едва ли знаят, че през 1980 г. именно Радой Ралин уговаря с Людмила Живкова да се изпрати покана до Левиев и да се осигури безпрепятствено завръщане на популярния ни музикант в родината след 10-годишно изгнание. 
Радой обичаше хората, отнасяше си към всеки с разбиране, очите му проникваха и в най-малките детайли, които излъчваше неговия събеседник. А как умееше да насърчава младите поети! Това изкуство да дадеш искрица надежда на другия, че все пак е написал нещо стойностно, го притежават само истинските ментори в изкуството. А те са безценни и рядко срещани.
Радой взимаше листа със стихотворението, което му бях донесла, и почваше да чете на глас. Спираше почти на всеки ред, за да се усети ефектът от римата или ритъма, търсеше изненадата в стиха, обичаше да казва репликата: „Я да помислим не може ли тази дума да я заменим с друга“. И веднага предлагаше решение. Така ми е коригирал отделни строфи в много стихотворения – ненатрапчиво, не с дидактика или високомерие... Придружавах Радой при негови срещи в Дома на киното, в писателското кафене и в ресторанта на СБЖ – така изградих незаменими контакти и познанства с ключови фигури на тогавашния литературен живот. Ефектът от неговото влияние в личното ми литературно развитие усещам дори до днес – 40 години по-късно...
Ще завърша тези мои кратки фрагментарни спомени с една случка от личен характер. Големите промени в страната бяха във вихъра си, социалният и политически кипеж не беше оставил никого безразличен. През 80-те посещавах Радой Ралин всяка седмица, а през 90-те минаваха месеци, без да се видим. Точно 10 дни след 10 ноември 1989 г. родих дъщеря си Адриана и бях заета неотклонно с нейното отглеждане години наред. Но в един летен ден на 1993 г. я заведох при Радой. Влязохме при него и аз само промълвих: „Това е Адриана“. Той я погледна с благия си поглед и усмихнат каза: „Сбъркала си. Това не е Адриана. Трябвало е да я кръстиш Адриатика... Виж какви дълбоки зелени очи има. Това е цветът на Адриатическо море...“.
Такъв беше Радой Ралин: във всяко живо същество той откриваше уникалността, заради която си заслужава да живеем и да бъдем щастливи.

Откъс от сборника на Анжела Димчева „Под лазера на критика. Дисекция, двойно дъно, мит“, изд. „Богианна“, 2021.

България, 68-а
    Сигурно бях на дванайсет години. Живеех в една военна кооперация на брега на Джерман, в малък подпланински град. Сутрин ходех на училище, а на обяд се връщах. Основното даскало се наричаше „Евлоги Георгиев“, като кой знае защо в името му отсъстваше по-малкият брат на Евлоги – Христо. Майка ми беше домакиня, баща ми – майор в близкото ракетно поделение, където бичеше постоянни дежурства. Пазеше ни от мръсните капиталисти на юг. Четириетажният блок в стил неосталинизъм гъмжеше от деца. И от майки, а понякога и от бащи. 
    Следобед учех. Четях, пишех, а в края на деня ядях пердах, защото малкият ми брат все ревеше от и за нещо; надуваше гайдата, понякога ей така, и аз го отнасях. И всичко, защото бях по-големият, а майка беше нервна постоянно, не знам защо. Към три-четири часá, когато вече бях написал/преписал домашните и попрочел нещо от уроците, хуквах навън пред блока. Бандата вече ревеше и размахваше дървени мечове, пластмасови шпаги, лъкове и прашки. „Научи ли си?“, крещеше майка ми. „Даааа!“, виках аз, докато грабех от ръката й в движение голяма порязаница с олио, червен пипер и чубрица. Отвън ме наобиколиха, но аз веднага отсякох: „Неам ръч“. „Аре бе, чýпни малко!“, рече Боби, но нямаше как на един да дадеш, а на друг не, затова повторих упорито вълшебната фраза „Неам ръч“ с пълна уста. После играхме на стражари и апаши, аз броих до десет, а останалите оставиха кой каквото имаше у себе си на земята; аз определих стражарите по предметите, избраните отново броиха до десет, докато апашите се скрият. След това е ясно – понякога се чупеха оръжия, понякога глави, издраскани и очукани колене и ръце. И докато ние се пердашехме или играехме на чикéта (топчета), момичетата подскачаха на дама, ластик или се криеха на жмичка.
    Към шест-седем се разнасяха бойните викове на мами и баби (стари мами): „Бобииии (респективно: Петрееее, Стоянееее, Митеее, Фаниии, Вилиии…), прибирай се да вечеряш…“. „Още малко, маааа“, отвръщаше улицата.
    Един ден Боби ме извика у тях. Виж, каза, и разстла пред погледа ми куп картички с разголени жени. Еее-баси!, отвърнах и не отлепих пет минути поглед от тях. Боби имаше родá в Инджия в Сремска Сърбия и оттам долитаха какви ли не новости. Техните липсваха по цели дни, а нашите кой знае защо не ни даваха да бъдем приятели. Както казваше майка, „ще те научи на нещо лошо тоя хулиган“, а татко – „и докато ти приказвам, да извадиш и да хвърлиш тая американска гадост от устата си, веднага, тук“; аз изджаквах за последно, без да пускам балонче, и я поставях внимателно в пепелника. Като знаех как се снабдявахме с тия неща… Висяхме често оттатък реката, покрай която минаваше шосето от Гърция. По тесния асфалтов път фучаха западните коли, а ние дремехме на завоя преди моста над Джерман, защото там намаляваха, а някои спираха на отбивката; тогава по-нахалните се примъкваха до гърците и си просеха, а мургавите гърци пълнеха шепите ни с дъвки, бонбони и разни сладки лакомства, понякога си изпросвахме и списания и реклами с голотии. После подарявахме част от тях на момичетата, а с другите се фукахме пред блока. Внимавахме да не ни скива родителското тяло, защото трябваше да ги хвърляме – били отровни. Но не бяха. Бяха върха.
    Следобед, докато се правех, че уча, поглеждах над пердето на кухнята отсреща през реката. Там имаше голяма двуетажна къща, още неизмазана. Зад един от прозорците бях забелязал момиче на моята възраст. Четеше и отвреме-навреме вдигаше глава и поглеждаше към мен. После ставаше и се разхождаше. Беше прекрасна. 
    По това време в градчето върлуваше бандата на Крáпляците, но ние бяхме вън от тази игра – те бяха истинска банда, а ние симулирахме. Нашите войни бяха между кàщите и блокòвете, а в почивките нападахме циганския квартал. След няколко години, когато се махнах от градчето, ги обградиха с циментови панели, но преди това си трошахме взаимно главите.
    Екстремното ни привличаше, придошло от книгите и филмите. Над реката близо до нас минаваше една тръба за вода, около метър в диаметър, насмолена и държаща се за стоманени въжета – и престижно бе всеки от нас да мине по нея с разперени ръце; минавах и аз, със свит на топка стомах, като гледах някъде напред, а отдолу на три метра реката се бе закротила във вир. Когато стъпехме на шосето (това от Гърция), се оглеждахме и пресичахме. Отсреща в подножието на гористия склон бе противобомбеното скривалище, кой знае защо – винаги отключено. Ние влизахме, без да палим осветлението, светвахме с фенерчетата си и оглеждахме помещенията от двете страни на дълги бели коридори, опасани с дебели изолирани тръби. Почти празни стерилни стаи, чието предназначение не успявахме да схванем. После достигахме до кладенеца. Един вертикален тунел, който след 50 м катерене по стоманени стъпенки ни извеждаше на връх планината, в края на един парк. Там отмествахме железния капак и глътвахме чист въздух. Тръшвахме се върху тревата и гледахме нагоре. Отдясно бе градският парк, а насреща Рила. Рила… Водната планина.
    Тогава мислех за момичето от къщата зад реката. Разхождаше се пред очите ми и се преобличаше. Мислех, че се влюбвам. Как да й покажа, че я обичам? Какво да измисля? Може би стойка на клепач?

Ленинград, СССР, 12.08.1982 г.
    Толката, прикрепеният към българската група преводач, ги поведе към парка. 
    – Съберете някоя рубла и ще ви донеса водка. – Спря първото такси и стовари на пейката две бутилки „Русская“. – След полунощ тарифата се вдига – уточни той и пусна бутилките. Пиха, седнали върху облегалките на градинските пейки, и отидоха да гледат вдигането на мостовете.
    Ленинград ги омагьоса. Съвсем скоро бяха отминали белите нощи, но те продължаваха да обикалят улиците след работа, пиеха водка и купуваха на момичетата сладолед, слизаха под мостовете по каменните стълби, седяха по двойки и наблюдаваха двете крила на Дворцовия, които се изправяха като крила на чайка в полунощ, а корабите надуваха сирени в далечината. Там, в тъмното, се целуваха, глухи за корабните сирени, разказваха краткия си дотогавашен живот и им се струваше, че времето е спряло. През деня, когато бяха свободни, обикаляха залите на Ермитажа; търсеха залата с италианска живопис, а попадаха на фламандското изкуство – Якуб Йорданс, Франс Снайдърс, Паул де Фос...
    Накрая попадаха при италианците – Веронезе, Тинторето... Лутаха се без екскурзовод до последния етаж при Пикасо и отново, докато оставаха без крака; едва тогава се връщаха в общежитието.
    Друг път наблюдаваха града от птичи поглед, заседнали в купола на Исакиевския събор, и в свещената тишина на катедралата отново се целуваха безмълвно. А сетне бродеха из Гостинний двор и купуваха дреболии, защото пазеха парите си за по-добри времена. После Невският ги поглъщаше...
    В края на месеца неочаквано за цялата група Иван се ожени за Людмила. Люси беше еврейка и следваше медицина. Всички бяха влюбени в нея, включително и Яйцето, но руснаците не можеха да ги разберат.
    След няколко дни се прибраха в България през Москва. Без Людмила. Още по-късно компанията им се пръсна, дипломираха се и забравиха, че бяха следвали заедно. Останаха спомените и бъдещите амбиции. С времето и амбициите се стопиха...

Коми, 21.07.1988 г. 
Довършваме дясната страна и решаваме да хапнем. Въпреки изтощителната работа не ми се яде. Стомахът ми е свил като неупотребяван презерватив. Затова използвам времето да си наместя скелета върху вековния килим от мъх, смърчови игли и торф. Намирам, че е крайно удобно и заспивам с отворени очи... Опитвам да съживя някой спомен на хиляди километри оттук, но всичко се разпада в неразгадаем ребус... Остава древната цивилизация около Мейсън сити, където всичко е О.К. и природата е девствена, боровете са чудовища от епохата на Мезозоя, застилайки земята лете с игли и шишарки, плътна и мека, на места напоена с вода, а ботушите затъват до над глезените и приятно е да отпуснеш отмаляло тяло върху килима, вперил поглед в блесналата за миг синева; наблизо жълтеят вече листата на бреза; в голямата, почти колкото родния Дунав, река Мезен и в малките й, удивително чисти притоци, гъмжи от риба; реката е огромна и спокойна, извива из дебрите на тайгата и меандрите я отвеждат на север, още по далеч от дома; и намираш утеха...
Остават още път и половина... Още един – най-дълъг, макар по метраж да е равен на другите... Всичко е свършено... И ние. Умората пресова изведнъж телата ни и това, което е останало от нас. Събуждат ни бригадирът и руският проверяващ:
– Е, как е, момчета, свършихме ли?
По лицата ни отгатва, че не ни е до реторични въпроси. За нас сънят продължава, въпреки че сме на крака.
– Момчета, на кавезето и почивка до утре – дочувам като от оня свят гласа на бригадира.
„Върви на...“ е колективната мисъл. Днешният ден е пропилян. В безсъзнание не се почива. Утре трябваше да почиваме, да почиваме, да... Не мога да мисля... Кавезето ме залюлява майчински и потъвам в океана на съня...
... Лятото покрива тайгата с блата, откъдето хората се измъкват с кавезета и вертолети, а животът, винаги нов и неумиращ, се възражда и упоява; издигаш се полека над разлюляни цъфтящи поляни и гъсти гори, във фибрите на машината кънти звукът, студен и разтърсващо скърцащ, достига до всичко и го кара да трепери...

Белене, 23.11.1989 г.
ОНЗИ ДЕН ПРЕСКОЧИХМЕ ДО СВИЩОВ. Митингът ни шашна, или поне мен. Но номерът не беше в шашкането – с митингите бяхме посвикнали – визуално; работата се закучи, когато се прибирахме. На главната улица почнах да се пеня: „Долу Живков... Скапаняк!...“ и подобни. Росето ме е метнал на едно такси, за да мога да разсъждавам после: „Правим се на демократи като пийнем. И щяха да ме приберат „на топло“ за нарушение на... За к’во нарушение бе, Росе?“ „Полицаите ще измислят – рече Росен. – Чудя се обаче, ако натиснат като в Русе, дали ще стопират атомната?“ „В Русе е друго – отвърнах аз, – там беше непорочното Начало и се плетеше голямата кошница...

ПРЕМЕСТИХМЕ СЕ от „католическото“ село в един кантон – за някой ден: трябва да сме по-близо до обекта, за да не пътуваме сутрин двайсетина километра.
Днес пекна слънце – като през март, наближава Нова година. Върховно – ще прескочим Черната могила и се „връзваме“ с подстанцията. Дори тоя кретен – софиянеца – беше по-разговорлив. Защо ли? Вечерта спах като къпан... Сънувах от много време насам Силвия – милата...

НАД ГЛАВАТА МИ е надвиснал окаден, олющен стар таван; под него в златно бронзирана правоъгълна рамка се е разположил Георги Димитров във високо кресло на фона на двукрил, здраво залостен прозорец, вляво от него – лампион на висока стойка; др. Димитров ни наблюдава със загрижено-зареян поглед, а в дясната му ръка дими небеизвестната лула; под рамката, върху допотопния телевизор е статуетката „Първенци в съревнованието“ – мраморна пирамидка с впечатляващия надпис в основата: „БКП – 1891–1971“; самата пирамида се вписва естествено в неправилен трапец с барелефче на Дядото в левия му край; липсва още един другар, смъкнат предвидливо от стената, където мястото издайнически белее; руският трактор, набеден за телевизор, също толкова естествено боботи само на първа – излъчва премиера Луканов: лукавият приказва с лек алт, превключвайки на котешко мъркане, без да спира – обещава нещо; след него се изреждат брадати бунтовници, които цитират букви, цифри и параграфи, заканват не някому, накрая и те обещават.
Ние сме отдолу. Зяпаме, изтегнали крака високо, защото сме изморени. Толкова сме скапани, че не мислим нито за бъдещата демокрация, нито за настоящите кахъри на комунистическото правителство. „Майната им!“, си казваме и си капваме от сливовата, останала от Жоро. Най-сетне котешкото мъркане артикулира в някакъв нюспийк и следва финалът на говорилнята – засега. Очакваме с нетърпение следващите лисици – синоптиците: дъждът и мъглата са на дневен ред... Най-сетне от екрана се разнася божественият глас на Ана Белен (на тромпета Антонио Равос). Мълчим и пушим „Фемини“, които се ронят като пясък и сто процента са от „радиоактивната партида“, разглеждаме лъскавите страници на „Уикенд секс“, докато се прозяваме.

    90s, България
    ... Повдигнах неиндиферентно канче от плота. Заведението беше празно с изключение на горилата, която изникна отнякъде и ме помъкна под мишница към изхода. Опитах се да му обясня, че писателят трябва да твори сам... Свършил обаче, до него непременно трябва да гъмжи от хора, за да говори с тях, да спори и да му се обръща внимание като на малко дете, което показва новата си книжка с картинки... И още, че писателят е егоцентрик: когато трябва да се усамоти, той мрази всичко, дори и себе си – абсолютно...
    Горилата бе не само яка и слабоумна, бе и глухоняма. Натресох я с юмрук между чатала, докато ме мъкнеше, но бях забравил, че единственият познат зъболекар в града беше отдавна запрашил в Германия – преди да се пропие.

USA, Западното крайбрежие, събота привечер, 18.23 PM
    ... Отгоре ръми, мрачно. Спускаме се покрай пряспа сняг към Бъбрека. Изумлението и възторгът ни е отстъпил място на умората, но ние вече свикваме и вдишваме с удоволствие разредения въздух. Водачът не може да ни задържи. Снимаме се на фона на Бъбрека. Спираме при Второто езеро, разделено на две почти независими половини. Красиво е, но мрачното небе попива във водата и не ти позволява да определиш дълбочината й. Огромен кръгъл камък бележи мястото на Дъновистката чешма. Водата е студена, твърда и чиста като кристал, „най-студената в България“, според водача ни. Опитваме се да побутнем скалата с полукръгла форма, за която твърдят, че само Учителя можел да помръдне. Над чучура има надпис: „Братя и сестри, приятели и странници, учители и ученици, слуги и господари, вий служители на живота, отворете сърцата си за Доброто и бъдете като този извор!“... Спускаме се до хижата и там пием чай. Прислугва един стар дъновист с черна брада, който мълчи, въпреки че се опитваме да го заговорим. Той върши черната работа през сезона, а после прави щуротии: пред новогодишната нощ се „изгубил“ – опитал се да издържи на виелиците и студа под една скала; едва го спасили, не се обаждал, въпреки че чувал виковете на спасителната команда... До хвойните около Първото езеро ни огря слънцето. Пощуряхме, аз се съблякох и нагазих във водата. Беше ледена, но се виждаше каменистото дъно на десетина метра надолу, където се мяркаха сенките на пъстърви. Заплувах...
Събуди се. В събота привечер лежи на брега на океана. Щеше да се прибере в мотела, а на другия ден щеше да се ожени и да се натурализира. „Еврейко моя…“ го дразнеше понякога тя (иронично, но влюбено), като повтаряше казани по-рано от него думи. Не беше еврейка, макар че отначало се впрягаше, внушаваше си и намираше я някоя „семитска“ усмивка, я сраснала ушна мида, я особен нос или изпъкнала „семитска“ очница. Но какво? Казваше си, еврейка – еврейка, важен е сексът и всичко по-нататък, важна е любовта в крайна сметка. Ако човек, разбира се, има време да види какво се крие зад това в крайна сметка. Продължението…Дете, и всичко, което следва после – животът, смъртта. 
    „Да бъдеш свободен означава да бъдеш и самотен.“ Беше изгубил и двете. Беше пречупен. Рухнал. Разкъртен. Разкъсан… Какви пет лева, какви еврейщини… Тунел без светлини.

Шон нямаше достатъчно пари. Всичките му приятели го бяха забравили. Не можеше да си плати данъка „пол”, а това означаваше, че не може повече да бъде мъж. Щяха да го трансформират в камък, подозираше, че след това ще се превърне в глуха и сляпа прах. Всяка частица от прахта, която щеше да бъде, щеше да чува стъпките й. Ея! Как можеше да я забрави? Няколко пъти бе ставал камък заради нея. Семейството й никога нямаше да се съгласи да заплати неговия данък „пол”. Те не желаеха да го виждат близо до нея: превръщаха се в лавина обли камъни около нея и той трябваше да се катери или да ги заобикаля, за да стигне до Ея. 
Трябваше да изтърпи всичко, за да я зърне. Те бяха безкрайни зъбери, които се надигаха пред него, за да го спрат. Когато накрая успя да заплати данък „пол”, баща й му каза, че са я трансформирали в пясък или може би в къс гранит.  Шон тръгна да я търси. Как можеше да бъде сигурен, че онази сива скала, която стърчеше и разрязваше небето като нож, е Ея? Вярваше, че ще я познае, много дълго бе чакал - забравена прах, смазана и стрита на пудра креда без собствена форма, после беше канара на морския бряг, затова знаеше – един камък щеше да познае, ако другият камък е Ея.
    Веднъж тя беше малък остров в морето, след това я бе открил на брега – самотна, гореща дюна. Тя беше хълмче от пясък, а той беше вятърът нощем, който я докосваше съвсем леко, много внимателно. Искаше я толкова силно, че бе съгласен да остане  влажна пръст всичките си дни без нея.
    Шон се бе подвизавал като пясъчник и гранит. Беше много търпелив. Понякога беше тиня в студените есени. Бе работил като копач години, безкрайни години. Копачите бяха безполови същества, които разрязваха камъните и носеха торби с пясък, с които други копачи строяха къщи. Беше се смесвал с други камъни и пак не можеше да плати данъка си, за да бъде мъж. Беше стена от къща, камара чакъл в основата на големи мавзолеи, керемида на покрива на беден коптор, комин, задръстен с отровен пушек. Не можеше отново да стане мъж, докато къщата не се разпадне, докато покривът й не се стопи в горещото пладне, докато коминът не се раздроби на невидими прашинки, слели се с пушека.
    Копачите бяха неудачници, отчаяна паплач, която живееше, за да трупа пари. Чувстваха се безкрайно щастливи, когато успееха да задигнат шепа монети отнякъде. Убиваха други копачи за шепа монети. Не бяха нито мъже, нито жени и не носеха зародиши в себе си. След векове, прекарани в сляпо изграждане на къщи и прокарване на пътища, те успяваха да си платят данъка и ставаха мъже и жени за ден. Шон знаеше много добре какво означава човек да бъде копач. Като копач той беше направил градина сред пустинята за двама младоженци. Гледаше как те се целуват и се въртеше наблизо, докато се любеха. Задачата му беше лека – трябваше да им донася храна и вода. Изглежда неговата кротост им допадаше, защото му плащаха щедро. 
Дори докато тлееше като копач, не я забравяше. Не знаеше къде е Ея. Само се надяваше тя да не е копач като него. Искаше се да спести достатъчно, за да я откупи, да заплати нейния данък. Родителите й можеха да заплатят всякаква цена  и тя можеше да остане момиче през целия си живот. Родителите й можеха да намерят различен мъж за нея всеки път, когато тя бе жена, ала Ея… 
    Шон си спомняше…
    - Ти си моят хляб и моят глад – беше казала тя. – Не искам никой друг. По-добре да бъда копач цял живот… или къща, която никога няма да се разпадне, ако ти не си с мене.
    Шон не искаше никое друго момиче. Можеше да си позволи да остане мъж за един час всяка година. Винаги щеше да има жени за него. Бързо можеше да си намери любима и тя щеше да го обича; да бъдеш жена бе краткотрайна наслада и всяка секунда от това време беше скъпоценна. Често бе виждал някой мъж да милва най-обикновен кафеникав камък: неговата приятелка не бе имала пари да си плати данъка и времето, отредено й да бъде жена, бе изтекло безвъзвратно. Понякога жена държеше в ръка малко камъче. То беше човекът, когото тя бе целувала преди минута. Шон знаеше какво се случва след целувката. Жените хвърляха камъчетата и се втурваха да търсят други мъже. Всеки миг означаваше щастие. Всеки удар на сърцето беше блаженство. Мъжете захвърляха камънаците, които преди две вдишвания са били любовта на живота им. Никой не губеше ценно време.  
    Ея беше в сънищата му. В деня, когато  най-сетне отново стана мъж, един кратък зимен следобед в безкрайната година, Шон не потърси друго момиче. Искаше Ея. 
- Ти си моят бряг и моята безкрайност – беше казала тя. Ея, неговата Ея. 
- Този не е наред – подхвърляха копачите. – Луд за връзване. Сигурно е камък, когото сме разрязали не както трябва. 
Ала Шон не беше камък, разрязан не както трябва. Той се надяваше, че Ея е малко камъче, което той можеше да притисне до сърцето си.
- Ще платя на някой копач да издълбае твоето име върху мен, след като ме превърнат в камък, Шон – беше казала тя. – И ти ще знаеш къде съм.  Ще ме намериш.
- Родителите ти няма да позволят да станеш камък. Ще намерят някого за тебе.
- Не – бе отвърнала тя. – Няма да бъда жена за никого освен за тебе.
Той не можеше да я намери.
Цяла вечност бе останал грамаден блок от гранит, преди да спечели достатъчно пари отново да бъде мъж. Заплати на един копач да издълбае името й върху сивата скала, в която се бе превърнал. Така пропиля всичките пари, спечелени докато бе пясък, и онези, които бе спестил като прах и лепкава тиня. Копачът, който бе издълбал името на Ея върху него, можеше да си позволи да бъде мъж една безкрайна седмица с парите на Шон. Шон чакаше. Беше блок гранит. Ветрове го блъскаха, мъгла спеше върху него, затова цялата му повърхност беше хлъзгава и ледено студена. Птици кацаха върху него, върху гранита поникна мъх и започна да разрушава кристалите му. Умирайки бавно, Шон печелеше пари. Надяваше се, че мъхът не е покрил името на Ея. Молеше се то да остане издълбано дълбоко и остро в него. 
Един ден Ея дойде. Докосна мъха, който растеше на неговата повърхност. Ръката й потъна внимателно, много бавно в мъглата, която го обвиваше. Разчисти листата, които бяха падали върху него толкова години.
- Шон! – прошепна тя. – Мили Шон!
Камъкът не може да чувства, така бяха казвали на Шон много пъти. Камъкът не може да обича лятото и ветровете. Шон знаеше всичко това. Но то не беше вярно. Тя беше тук, неговата Ея.
Ти си моят хляб и моят глад. Ти си моите очи. Ти си моята топла мъгла и моите птици, Ея.
Той разбираше думите й. Усещаше докосването й. Толкова дълго бе живял като безполов копач и я бе обичал. Бе прах и ветровете го бяха разпръснали навсякъде по света, и я бе обичал. Бе каменен път, който родителите й бяха разрушили, и я бе обичал. 
… Нещо се случваше. Повърхността му се напука. Дълбоки цепнатини запълзяха в студената му гръд, мъхът, който растеше върху него, се запали. Беше платил на онзи копач да издълбае името на Ея върху него. Сега името й вече го нямаше. Кристалите му се гърчеха и скърцаха, гранитната му твърдина се огъна и потрепери. В него нямаше повече сила. Той бе престанал да бъде камък. Не беше пясък, нито прах. Не знаеше какво става с него.
Изведнъж чу гласа й.
-    Гледай!
-    Да, ти беше права, детето ми.
Приказваше баща й. Шон разбираше думите. Разпозна човека по твърдия допир на ръката му. Шон бе камък и баща й го бе подритвал и блъскал стотици пъти.
- Погледни го. Какъв прекрасен рубин – обади се друг глас на мъж, който Шон не беше чувал никога.  – Как е възможно този евтин гранит да произведе такъв великолепен рубин!
- О, те всички стават такива, Джеймс – каза баща й. – Важното е да ги накараш да се влюбят. 
- Годеницата ми наистина прави чудеса с тези камънаци – възкликна мъжът, когото Шон никога не беше виждал. – Ти си невероятна, Ея. Поздравления!
- Благодаря ти, Джеймс.
Нямаше вятър, мъглата си беше отишла. Сега Шон не беше човек и нямаше сърце. Нещо много по.силно от сърце се разкъса в него. 
- Хайде да измъкнем прекрасния рубин от гранитното му бунище – предложи баща й.
- Това е най-хубавият скъпоценен камък в колекцията ти, скъпа – каза мъжът, който се наричаше Джеймс, и внимателно постави Шон в малка кутия. Около дузина по-малки рубини блеснаха за миг, преди да се затвори дебелият капак.
Ти си моят хляб и моят глад. Ти си моят бряг и моята безкрайност, крещеше онова, което бе по-силно от сърце някъде дълбоко вътре у Шон.
Може би Ея не знаеше, че рубинът е камък, който живее по-дълго от вятъра.